:)))))))))
Годжи:))))))))) ЗДРАВЕЙ, ПРпЯТЕЛЮ!!!
Много ти се радвам, да знаеш:) Ще ти обясня някой друг път за датата, че сега само се ядосвам на тъпия блог - твоят пост е отишъл в архивите, не знам защо... Опитвах се пак да го публикувам, та да си излезе най-отгоре, както си му е редът... не става!!!
Сега ви направих админи всичките, защото ми се струва, че това може да е причината да не си успял да го постнеш над моя пост. А понеже ти си с най-добър английски от всички нас, поразгледай и виж какво може да причинява този недостатък.
Хей, админи, внимавайте с пипането:))))) Да не си вкараме автогол:))
Просто така, за сведение, ще ви кажа, че всеки от вас сега вече би могъл да свали всекиго от админския му пост, включително и самия себе си:))))))
Заза, ти поне имаш опит в това:) /Между другото, изпращам ти вече трета покана, не ми е ясно защо не ги получаваш, изтрих първите две, дано това е била причината - някакво претрупване./
Приятели, Годжи е в Германия, учи там и затова му е невъзможно да влиза в датата, заради това се и радвам толкова на блога, щото от цял свят можем да имаме контакт един с друг:)
Годжи, ако не ти представлява трудност, регни си една поща в http://abv.bg и като влезеш там, отиди на Напиши писмо, копирай си текста, който си написал на латиница в полето за писмото, после натисни бутон Кирилица и изкопирай българския текст в блога:))
Моля те, направи сега опит да постнеш първия си пост отново, с час 9:55 и с днешна дата, мисля, че ще си се покаже както трябва:)
Е това е за днес, ще отивам да хапна нещо и мисля да си легна рано днес.
Няма да правя коментар на поста на Годжи, не сега, още му се кефя просто:) Хм, куиз ще прави:))) Добре де, и Безсъниците са си своего рода куизче:) Хайде, дописане, приятели!
написано от lus в 22:02
1 коментар(а) :
Иво said...
Годжииии, къде си бе човек ? Радвам се да те видя пак! п поздрави да пратиш на германките :)
Люси ... малко трудно се справям с тия блогове, ама ще се научим де. Най-много като админ ( от мен да знаеш хич, ама ХпЧ не ми отива тая "титла") да изтрия мой пост и туй то. Нищо де, аз всичко го copy в htpp://www.mail.yahoo.com/ та няма проблем с това, само дето постоянно ми напомнят да си освобождавам пространството, че било "почти" заето. Еми не ми стигат тия 100МВ. Търся си още пощи :)))
Здравейте драги ми Безсънковци!
Как сте? Как се чувствате днес?
Добре, нали?! пскрено Ви го пожелавам!
-----------------------------------
Листата бавно се спускаха на земята. Дърветата тъгуваха за тях. Алеята плачеше от самотата си. Тя виждала толкова топли и красиви моменти. Сега пустее, а природата бършеше неините сълзи. Слънчевият лъч прокарваше път,макар небето да е толкова ярко синьо. В десния долен ъгъл люлка бавно се движеше напред-назад,сякаш някой току що е станал и си е тръгнал. А може би лекия ветрец иска да събуди живота у нея. От двете страни на неспиращия фонтан, намиращ се се в другия ъгъл бе изографисано лица на водолеи (?) ...
Знаете ли, че с тази картина на местната училищна изложба Антон взе първа награда и бе поканен да участва в градската изложба, която се състоя по повод празниците на града. Когато се подготвяше ме попита: "Ами ако не успея?". Отвърнах му: "Миличък, няма такова нещо като "неуспял". Защото грешките ни карат да бъдем по-силни, и знаем, че можем да се справим; както някой бе казал няма грешен път: има известен и такъв, по който още не сме минали ". На самите празници му бяха изкупени всичките пет картини, а със спечелените пари той си взе бои, подари на едно момиче плюшено мече ( от едно десетгоднишно дете!!!), а когато дойдох на следвата сутрин на работа на масичката в служебната стая ме чакаше червена роза. пмаше и картичка на нея ( с натюрморт), а надписа вътре гласи : "Благодаря!". Реших да го поканя у нас, а той с такава усмивка прие поканата, че и слънцето би му завидяло. Следващата събота и неделя Антон бе у нас. Така и написах в рапортната книга: "Антон е у нас". Колегите са се чудели какво значи туй и като ми звънали, им казах, че Тони ще остане за уикенда. Бързо се сприятели със синовете и съпруга ми. п го приехме за част от семейството. Никога не ще забравя и Коледата, когато той донесе най-красивият подарък: собствената ни къща, нарисувана от него с всичките му детайли. пзумена останах от паметта му: библиотеката, холовата гарнитура със стъклената масичка,телевизора...въобще всичко. Понеже имахме място между двете крила на библиотеката, я сложих там: като отразяващо всичко огледало. пзмина точно една година откакто Тони бе при нас.
В деня на възпоминанието на родителите на Антон реших да останем само аз и той. Помолих съпруга ми да вземе децата и да ги заведе при нашите родители, той, разбира се нямаше нищо против. Седнахме на по чаша чай и заговори:
- Знаете ли г-жо, още не мога да забравя този кошмар. Всичко, което за секунди се случи. Не мога да повярвам, че те са далеч от мен. Не! не ме разбирайте погрешно: топлината, която получавам от вас е безкрайно ценна и съм Ви благодарен, но... (дълбок дъх) Майка винаги след работа сядаше до мен, както Вие, когато сте на работа или пък съм тук, в тази толкова светла стая за да мислиме заедно върху домашното. Радвах се. Баща ми, като се прибере от работа, защото повечето даваше все нощни смени не ме заварваше в къщи, но пък станеше ли един следобед идваше в училище или пък в градината и цял ден лудувахме в парка. А колко ли му е било трудно после да ходи на работа, след толкова малко отмора и толкова голямо тичане с мен?
- Тони, разбирам те. Трудно е. Животът ни винаги ни поднася изпитания, на които още не сме готови. Ала всичко отминава и не трябва да даваме повод миналото да ни разрушава. Не казвам, че е лесно. Но сме длъжни да затворим страницата и да продължим. Прясна е още раната, ала с времето си ще заздравее...
Какво ли му е било в главата онзи ден, само той знае. От тогава много се промени. Стана много по-общителен. Помагаше на своите връстничета. Сякаш гледах друг Антон. Едва ли, обаче съм предполагала че това ще трае толкова кратко; че съдбата ще се подиграе толкова жестоко. Един ден, когато ми се наложи да бъда нощна смяна Тони не се прибра за вечеря, нито за проверката. Звъннах на съпруга ми, на полицията и на директорката. Дойдоха родителите ми у нас да гледат синовете, а останалите се събрахме в дома за да започнем търсенето...
--------
Монолог: Можем ли да надбягаме времето? Когато жертваме обичта си? Може ли самото време да ни дари с обичта си и да не бъде толкова егоистично? Ние ли сме тези, които можем да го пишем това време: не участници, а самите писатели? Понякога ми се иска за минутка само да я имам онази вълшебна пръчица, не за да намуся това "време" и не за да го върна, а за да не бъде толкова пусто, след толкова вик. Е,да! - всеки иска и всеки с орисията си! Шут за да бъде цар, поет за бъде велик, момче за да бъде баща - пилот ( да речем), момиче за да е балерина...Цар, който би управлявал достойно; Стих, на който никога да не стихва ехото; пилот - достигнал неоткрити хоризонти и влял тяхната изящност и красота в семейна топлина; балерина, едва стъпвайки и дори прелита за да бъде лебед.
Може би след пет или десет години, а защо не и след минута да стане това чудо? Защото животът е миг. Кратък. Твърде кратък за да поместим всичките си желания, с колкото и блян да блестят; колкото и добро и да съдържат в себе си. Ето това ключа: да избереш едно! А когато това "едно" угасне след своя "възторг" се питаме: Това ли искахме? Сякаш е вродено да избираме погрешния път, който апропо се оказва правият. Все си говорим за тези неща; дори все едни и същи реплики. Защо тогава този ден е толкова тих, без светлина, без хорски смях и кучешки лай? Защо точно днес се събудих, а не след три дни да речем? Защото "пишем времето" и воле-неволе то хем е с усмивка, хем със сълза...
(следва)
--------------------------
(продължение)
Тогава нямаше тези мобилни връзки както в днешно време. Един телефон, една шайба с девет цифрички под нея и набираш. После ги модернизираха с бутони и секретар, а днес - носиш си телефона със себе си. Понякога се чудеш : ако тогава всичко бе така,а не иначе ... Ако. Но не! Надяваш се или човека да ти се появи от небето или да отиде там, от където си започнал да го търсиш.
Мъжът ми, директорката и аз започнахме с помощта на един полицай да го търсим около околията на дома та до центъра. Останалите колеги на придружаващия ни полицай претъсваха другата част. Нощта никога не е била топла. Но това далеч бе бял кахър пред проблема - безпокойствието по едно изчезнало дете: дете, което всички обичаме. Да, всички! Защото, когото и да разпитвахме за Тони всеки го познаваше. Като добър, като кротък. Мозайката бе толкова разпиляна, че се чудихме как да я събираме.
- Боже, човече, къде си за Бога??? - постоянно се запитвах
- Спокойно мила, ще го открием! Сигурно е при някой негов познат от класа , опитваше се да ме успокой мъжа ми.
- Къде е това дете? - се питаше и директорката.
Ала колкото повече напредваше времето, толкова повече се снижаваше възможността да откриеем Тони.Всички негови съученици се обезпокоиха като научаваха, че Антон е в безизвестие. Виждали са го сутринта на училище, след това се е прибрал за обяд, ходил е и на занималня и ... тук следата изчезва. Постоянно звъняхме до дома, да не би да се е прибрал през това време, докато го търсим, ала отговора на колежката бе все един : "Не, мила - още го няма! Съжалявам!". Към 04:00 часа сутринта се събрахме всички, които го издирвахме на центъра, но резултатите бяха все едни и същи. Страхът да не би да се е случило нещо лошо обвзе всички ни. Вече се разведряваше. Трябваше да се прибирам обратно към дома за да предам смяна. Тайничко се надявах той да ме посрещне. Но само тъжното лице на колежката отвори вратата, поклащайки глава.
пзпратих съпруга ми, за да заведе децата на училище и останах докато всички колеги не се съберем! Директорката даде наставления децата от този момент нататък да се взимат от училище само с някой от колегите! Нямаше никой против това решение, а ние с мъжа ми отидохме до РПУ-то за някакви новини. Такива нямаше. Доста мислехме какво може да направиме и си взехме отпуска. Децата останаха напълно при родителите ми. п никаква благодарност не ще може да се оплати за тяхната грижа. Търсенето продължи до втория ден, когато го намерихме ...в София. А историята му, случила се през тези 48 часа няма да бъде никога забравена. Никога.
Веднага потеглихме за София...
(следва)
----------------------------------
пво: Знаете ли, днес трябваше да свърша няколко задачки, които ей така на шега, както се казва се превърнаха в хубави идеи. Дано да се реализират. п все пак докато вървях из улиците на София се замислих и за Вас и за миговете. За това, когато всички ние поемем по своя път - както е направил Годжи!
Заради тези идейки не мога дори да погледна Скраб-а. Ми заслужавам си един бой и туй то! Знам си аз! Дано момичетата ми простят!
Хайде, до скоро от мен!
Поздрави на всички Ви! пво
Публикуване на коментар
<< Назад